Загубеният рай

Мъничка, най-обикновена призма държи в ръката си. Потрепва. В дланта й слънчевият лъч се превръща в изкряща многоцветна дъга. Светлина- необикновена. Като онази, която струи от самото сърце на бисера. Нали знаете, че само ранената мида ражда бисер...

Гледа- два бисера. Всъщност- две хубави очи. Невинност и топлота струи от тях. И много красота и чистота. Усмихва се. На мен ли се смее? Сълза. Тя рядко плаче и защо именно сега? Дете... Глъч... Плач... Сън... Но защо плачеш? Нали си беше забранила! Нали сълзите не бяха създадени за света на големите! Грим, много грим... Пак заличаваш следите от умора и болка. "Смисълът е не своята болка да предаваш, а чуждата да приемаш като своя", казваш. Нима?! Защо тогава търсиш отново онзи спасителен бряг на детството? Защо проклинаш живота, който не ти е дал възможност да се простиш с детството си. Не ти е позволил дори да запазиш детето в себе си! Боли ли те? Да, страдаш... "Нищо, така пречиствам душата си и ставам по-силна. А и нали само ранената мида ражда бисер..."

Искаш да си спомниш времето, когато прохождаше. Ако можеше щеше да се видиш хваната за ръката на мама и татко. Бано и неуверено пристъпваш, но не те е страх. Защото те те крепят. Още тогава са ти показвали, че ще ти бъдат бай-голямата упора в живота. Порасна. И осъзна, че светът, в който живееш, не ти харесва. А той е светът на майките и бащите ни. И тръгна да го променяш. Горката. Каква тежест!

Сега и ти на свой ред имаш дъщеря- твоят бисер. И разбра, че животът все пак дава втора възможност да изживеем детството посредством детството на нашите собствени деца. Днес спасителният ти бряг са двете хубави очи на твоето малко момиченце. Някой ден и тя ще порасне и ще рабере, че "ако бъдем хора вместо победители, ако бъдем честни вместо безразлични, ако сме толкова сърдечни колкото интелигентни, ако притежаваме толкова обич, колкото съмнения, ако бъдем щастливи вместо прави... То може би сме добри люде." И ще заслужим правото да вярваме в чудеса. И ще можем да бъдем и деца. И ще сме научени да обичаме "от тук до небето"...

И всеки път, когато поискаме, ще изживяваме нашата вълшебна Коледа...

Краят на една приказка... може би

Историята...

БЕРОЕ е основан през 1916 година. През годините името му е било променяно на: Верея, Рекорд (от 1920 г.), Борислав, Бероя, Траяна, Светослав (от 1925 г.), Левски (от 1947 г.), Шипка, Строител (от 1949 г.), Ударник (от 1950 г.), Спартак, ДНА, Ботев (от 1957 г.), Берое (от 1959 г. след обединение на Ботев и Локомотив), Олимпик-Берое (от 1999 г. след обединение с Олимпик Тетевен) и БЕРОЕ

Сезони, играни в "А" Група: 1954, 1958/1959, от 1960/1961 до 1969/1970, от 1971/1972 до 1973/1974, от 1975/1976 до 1981/1982, от 1983/1984 до 1994/1995, от 1999/2000 до 2001/2002, от 2004/2005 до сега (общо 37 сезона в "А" група)

Рекордите: С най-много мачове за клуба в "А" футболна група: Евгени Янчовски- 341 мача- С най-много голове за клуба в "А" футболна група: Петко Д. Петков- 144

Най-голяма победа: 8:0 срещу Миньор (Перник) (сезон 1973/1974). Най-голяма загуба: 2:10 срещу ЦСКА (сезон 1991/1992)

Успехите: Шампион на България: сезон 1985/1986- Бронзов медалист: 1971/1972- в топ 6 на България: 1965 - пето място, 1966 - шесто място, 1978 - шесто място, 1979 - шесто място, 1980 - четвърто място,1984 - пето място, 1988 - шесто място, 1989 - пето място- Носител на Балканската купа: 1968г., 1969г., 1982г., 1984г. (Рекорд на Балканите!)- Четвъртфиналист в турнира за КНК- 1974г., 1/8-финалист за КНК - 1980г., 1/8-финалист за Купата на УЕФА - 1973г. Четирикратен финалист за Купата на България - 1968г., 1973г., 1979г., 1980г. Четирикратен полуфиналист за Купата на България - 1962г., 1965г., 1967г., 1977г. Един от двата български отбора (Берое и Литекс) с положителен баланс в евротурнирите: 22 мача, 10 победи, 3 равни, 9 загуби, голова разлика: 39:21.

Най-посетени срещи: Берое-Левски пред 42000 зрители през 1972г., Берое-Славия пред 40 000 зрители през 1986г.

Най-велик мач: Берое - Ювентус (с 8! световни шампиони в състава) 1:0 на 24.XI.1979г. Голмайсторите на България, играли в Берое: Петър Жеков - 1967г., 1968г., (1969г., 1970г., 1972г., 1973г.); Петко Петков - 1974г., 1976г.; Стойчо Младенов - 1978г.

Eдинственият отбор, изпадал някога от "А" група с положителна голова разлика и голмайстор на шампионата - (сезон 1973/1974), записвайки победи с резултат от 8:0, 8:1, 6:2, 4:0! С баланс 7 победи, 7 равенства, 16 загуби и голова разлика 50:46, 21 точки.- Рекордьор на "Б" група за всички времена по вкарани голове за един сезон: 38 мача: 26 победи, 8 равенства, 4 загуби, голова разлика: 113:32, точки: 60.

Едноличен голмайстор за всички времена в "Б" група (абсолютен рекорд): 53 гола - Петко Петков (сезон 1974/75)

Настоящето

Миналата година БЕРОЕ игра на полуфинал за Купата на България след като отстрани ЦСКА. И старозагорци си помислиха, че това е само началото. Че тепърва отборът ще показва на какво е способен. Че ще се върне там, където му е мястото- сред най-добрите в родната А група. Уви, началото на шампионата предостави една съвършено нова ситуация, в която въпросът е не на кое място ще завърши БЕРОЕ, а дали въобще ще го има отбора.

Те играха, след като нямаха президент, треньор, след като не получаваха и стотинка. Те играха някак на инат. Само за да покажат, че и във футбола са останали малко мъжество и признателност. Футболисти, които се раздаваха заради хилядите вперени в тях с надежда очи, заради името БЕРОЕ. Знаете ли как наричат феновете своите любимци- казват им "лудата банда". Защото въпреки всичко излизаха на терена и даваха най-доброто от себе си, така че случаен наблюдател едва ли би разбрал, че това е отбор с толкова много проблеми. Но и "лудите" все някога отрезвяват...

Така че след 20 декември на практика БЕРОЕ ще остане без играчи, стадиона- без публика, феновете- без любимия отбор.

Ала антрактът не е край!

Професия или диагноза? Или...

Два пъти до сега съм се питала защо ми беше да се захващам с журналистика. Първият-когато един господин ми каза, че ние "драскачките се занимаваме с това, за да трошим нервите на околните или в най-добрия случай- да си намерим богат съпруг". Вторият беше вчера, когато отидох в зала "Триадица" на баскетболното дерби между Левски и Лукойл Академик. В продължение на повече от час се напъвах да си спомня причината да искам да съм журналист. "Това ти беше мечта, Христина. Само това си правила, Христина. Само това винаги си искала, Христина..."- така се мъчех да се постопля, докато се опитвах да държа химикалката в ръцете си (естествено, не свалих ръкавиците, не че ми беше много по-топло, но все пак). Ако вън температурата беше -6 градуса, вътре в залата тя достигна най-много -3. Айде, от мен да мине- доближи нулата, когато левскарите изравниха в последните секунди и в залата хората живнаха и раздвижиха малко въздуха. На почивката не посмях да стана от мястото си- така де, до сега съм го топлила. В главата ми се въртяха само две песни, за които в други случаи никога не бих се сетила- "Ледено студено" и "Ледено момиче" (защо ли?!). Честно ви казвам- дори и в моментите, когато забравях колко ми е студено (доколкото е възможно да се забрави такова нещо) баскетболистите пак ми го напомняха- клетниците!- да играят по потници при този сибирски студ. Но както се казва- и това не е всичко. Входът за дербито беше 2 лева, "на промоция"- хем си гледаш баскетбола, хем в близката седмица ти осигуряват почивни дни- болнични!

Абе, хора, вие луди ли сте бе! Просто не разбирам напъните ви да направите баскетбола зимен спорт. Той не е! Или си оправете отоплението в залите, или от декември- никакви мачове!

PS Предлагам на журналистите да се плащат вредни. Така и така ни имат за вредители...

И между другото- мачът си струваше.

Живей! Бързо!

...две неща
не можеш никога да върнеш:
животът да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш
Петя Дубарова

Винаги ни обзема страх, когато заговорим за живота (си). Винаги! Защото често той е хаос- страшен, страхотен хаос. Понякога е мечта- несбъдната, недостижима мечта. Или е радост- бленувана, сънувана радост. А може би е нещо повече...
Винаги пропускаме малките неща. Винаги! Свикнали с големите сгради, големите шумни градове, големите булеварди, подритваме малката монета, не забелязваме малкото дете, не се радваме на малките неща. Така май ни отърва...
Винаги искаме. Винаги! Да сме най-добрите, най-богатите, най-успелите. И забравяме да си поискаме поне малко спокойствие, малко тишина и уют, малко топлина. Сякаш на никой не му пука за това...
Ала не само електрическата крушка ни дава светлина. Слънцето също. Забравихме ли как да се радваме на слънцето? Не само личният ни успех може да ни направи щастливи. Успехите на приятелите също. Забравихме ли как да се радваме на чуждото щастие? Не само огънят топли. Спомените също могат да топлят. Сърцето. Забравихме ли колко е важно човек да си прави спомени, които да са с него, когато му е тежко?
Струва ми се, че не осъзнашаме една голяма истина- нищо не се случва и не свършва просто така. Нито пък радялата е вечна, а хората- незаменими. И има неща, които са неповторими дори и само с това, че се случват само на теб и само веднъж в живота ти. И има хора, които са по-специални дори и само с това, че са (или са били) до теб при нужда.
Да благодарим и да бъдем благодарни- и това сме забравили...

И си мислим, че живеем. Добре?

Който хвърчи високо, пада ниско

Големите отбори се учат от грешките си, слабите ги повтарят. С наближаване края и на този евроквалификационен цикъл за съжаление се убеждаваме, че родните футболисти не са дорасли да са сред най-добрите на Стария континент и ще пропуснат и този голям футболен форум. Дойде времето за равносметки, обяснения, търсене и поемане на отговорности. Истината е, че виновни за слабите резултати на отбора са всички, които са или са били част от него- играчите разочароваха със слабата си форма, треньорите- със сгрешените тактики, БФС- с лошите управленски решения.
Гръбнакът на представителния ни тим е от футболисти, които се подвизават по родните терени, главно в грандовете (за нашите стандарти!) - Левски и ЦСКА. В най-добрия случай Телкийски, Вагнер, Тунчев, Велизар Димитров и компания изиграват по две-три дербита на полусезон, другите мачове са разходки из България. От само себе си това може би е първото обяснение за провала на националите в международни срещи. Защото как да играеш като с равен, срещу Нистелрой, Робин ван Перси и Уесли Снайдер, когато онзи ден си ритал в Дупница?
Нещата никак не са розови и с „звездите” ни в отбора. В най-добрия си сезон до момента и то в английската първа лига Димитър Бербатов надмина Стоичков по отбелязани голове за националния, но с попадения във вратата на Люксембург и Албания, а не на Холандия и Румъния. И като за капак се изпокара със съотборниците си след загубата от лалетата. Кризата на Стилян Петров се превръща в перманентна- няма и помен от Стенли, който беше истински капитан на отбора в предишните евроквалификации. Сагата „Валери Божинов” се разреши и младата надежда най-сетне си намери отбор, който да му пасва... и се контузи, в момент, в който отборът имаше най-голяма нужда от него. Единствен лъч на спасение бяха изявите на Мартин Петров, който на няколко пъти се превръщаше в герой - с избухването си в последните минути в Констанца например.
Така очерталата се картинка не говори много оптимистично за състоянието, в което като цяло се намира представителният ни тим. А мачовете не са свършили, идват ни румънците, които като нищо ще си върнат за думите на Стоичков, който високомерно ги нарече мамалиги. Не че това има някакво значение сега. И без това ще играем само за останалата ни капчицата национална гордост.
Винаги, когато има провал- отговорността се поема първо от треньора. Но кой от водилите ни трима ще изяде своето парче от тортата на срама. Стоичков? Та той дори не посмя очи в очи да каже, че напуска, а панически избяга за Испания. Или може би Станимир Стоилов, който ни води само в два мача, в които отборът не стоеше чак толкова зле. Ясно е, че Стратегът от Мировяне ще изпие горчивата чаша. Което е жалко, защото един човек, който ни е правил толкова щастливи трябва да се запомни с успехите си, а не с това разочарование.
БФС? На управленските постове застанаха не малка част от „златните момчета”. Борислав Михайлов беше единодушно подкрепен и избран за президент. Няма лошо. Само че да си добър футболист и добър ръководител са две много различни неща и едното не произтича от другото. Истината е, че решението Мъри Стоилов да поеме отбора само за 2 срещи беше грешно- то повлия както на самочувствието на играчите, така и даде повод за атаки от вън- толкова ли няма кой да се навие да стане треньор на българите? След това- спасителната сламка Пенев. Добре, но като назначаваш някого и то в толкова труден момент, поне му гласувай пълно доверие, за да си свърши работата до край. Това не се случи- като цяло остана впечатление, че Пенев има опозиция както от вътре, така и от вън. Може би затова неприятните резултати не закъсняха.
Не се знае кога отборът ще излезне от дупката, в която е попаднал. Не се знае и кой ще се наеме да бъде будителят. Ясно е обаче, че най-сетне трябва да си дадем сметка, че не сме толкова големи, за колкото се имаме. Разберем ли го, ще ни е по-лесно да си постаяме постижими цели. И няма толкова да ни боли от падането.
Иначе мечтите са хубаво нещо, но трябва да вярваш в тях. Нали „Повярвайте в мечтите си” беше написано на автобуса на националите за Евро 2004 в Поругалия. Въпреки, че май и в това имаше вложена голяма ирония...
И да- наистина голямо сърце се иска, за да играеш за България...

Студентски град- Да живееш на инат

“Живеем спокойно, разумно и просто. Не вярвате ли вие, елате ни на гости…”, виеха едно време Катето и Здравко. Вярно, малко по-късно диаметрално промениха възгледите си:” Не идвайте на гости…”, но важен е принципът. Осъдените/мъртви души, обитаващи Студентски град (в София поне е град, въпреки че и Каспичан било град. Казват…) поддържат втория вариант. И все пак, заповядайте. Ако ви стиска!СГ е току в полите на Витоша – любов, романтика и нищо подобно. В действителност това е доста по-разнебитения декор, върху който се разиграва “ Епопея на Забравените”. В стройно подредени цивилни затвори ( от времето на цивилизацията, които изолират заразата все пак) дишат, работят, живеят ( и стихове пишат тъй както умеят. Някои!) HUMAN BEINGS (без допълнителни определения).СГ е уродлив хибрид между казарма, затвор, лудница и публичен дом. Съчетал е най-лошото от четирите породи. Тук се опровергават всички възможни Божи заповеди – всеки краде, убива и пожелава жената ( бутилката, цигарата, коричката, заема) на ближния. Обитателите му от своя страна са нещо средно между бой скаути, Рамбо, Тереза Орловски, Терминатор, Емануела ( от 1 до 6 ), Спартак и Франкенщайн.В СГ ( така нареченият) живот тече по собствени правила. Има морал. Има морален кодекс. Моралът си е изградил русло. “Нормално” и “Ненормално” са склонни към необичайна интерпретация. Независимо дали ти харесва или не, трябва да научиш правилата.СГ няма църкви. Което не означава, че всички са безбожници, въпреки че обратното не личи кой знае колко. Просто времето е било такова – просто.СГ обединява пролетарии от всички страни. Нещо като united colours of Benetton. Никаква дискриминация. Абсолютно. Честно. Дори понякога тъмнозелените са по-добре. А и добрите момчета не ги бият. Нали?!В СГ се научаваш да бъдеш безсрамен. Непресторената в началото девична руменина изчезва безследно още след първите 100 контролни дни. На 101-вия се събличаш ( обличаш, събуваш, любуваш…) пред съквартирант(к)ите си, гаджетата им, съседите, портиера, случайни минувачи. И хич не ти пука. Дори и пред 101 далматинци би се съблякъл(а).СГ всъщност е абсолютно обезстудентен. В смисъл, че няма студенти. Истински такива. Няма време за студентстване. Купони. Пиене. Животът не чака. Няма време. Няма и топла вода. Дори и по празниците. За сметка на това пък има профилактика на топлата вода. Стоманата се калява.СГ е пълен с кръчми. Кръчмите са пълни. Вариантът “живея срещу кръчмата” е много по-рядък от “живея срещу вкъщи”. Има и пицарии. Те също са пълни. Студентите са бедни. Живеят бедно.В СГ цел №1 е умирай само в краен случай, така че СГ дресира ценности. Да оцеляваш без вода. Без храна. Без пиене. Без сън. Да кърпиш чорапи. Тайната рецепта на крем супа по сечуански. Как се борави с нож - пеперуда. И че всъщност солетите с кетчуп, затоплени на микровълнова фурна стават за ядене. Буковски е идол.СГ учи на ред и дисциплина. Едно от природните знания , че ако не въведеш ред и ключ над провизиите си, си обречен. Тук се научаваш да пазиш. Пазиш си бурканите с пилешко, задника, четката за зъби, бельото, последните два фаса, всичко, с което разполагаш.СГ е манифест на колективизма. Свикваш да спиш с (поне!!!) още двама души (в действителност цифрата се колебае около половин дузина, без да се брои кучето), да ядеш с тях, да дишаш въздуха им. Да понасяш…СГ буди обич към семейството. Любов дори. Особено към храната на семейството, парите на семейството, колетите на семейството. Манджите на мама са издигнати в ранг на светиня, записите се третират като ръкописа на “История славянобoлгарская”.В СГ тече непрекъснат културен обмен. Може и да не научиш ( впрочем, сигурно е) това, за което държавата ( мама, татко, баба…) плащат, но задължително усвояваш мръсните словосъчетания на поне девет европейски езика ( два от които мъртви ), китайски, арабски и няколко южноафрикански диалекта.В СГ много се спортува. Зверски. Особено интелектуалните спортове. Белот основно.СГ стимулира експеримента. Какво би се получило, ако онзи остатък от кюфте се комбинира с кекс от миналата седмица? Или роклята на X с блузата на Y? Дали картофите могат де се варят в леген с бързовар? Или ….СГ тренира сетивата. До максимум. Какво готви съседката от петия. С какъв цвят боксерки е съседът от третата стая в ляво ( от асансьора-на дясно ). Кой си е намерил новия албум на PRODIGY.СГ е гостоприемен. Но само на пръв поглед. И само от части. Могат да те приемат любезно, да те поканят на купон, да ти окажат дори благоволението да преспиш, но… Всъщност, гостите са петото колело на кавала ( деветата дупка на каруцата ). Който се е набутал да дойде до тук, да се оправя сам. Като му е толкова акълът…СГ е затворена система. Всички са подложени на вътрешно жигосване. Ако си от непросветените ( не казвам “щастливците”), винаги се чувстваш като турист. Дори да си добър актьор веднага си личи, че не си от “глупаците на хълма”.СГ възпитава любов към природата. Спане на открито и приятелски отношения с фауната. Тук има кучета. Много кучета. Кучета в резерв. Глутница кучета. Лудите кучета и англичаните. Всякакви кучета. Понякога ги галиш. Друг път ги риташ. Според настроението. Те винаги са тук. СГ има дори кабелна телевизия. Въпреки че рядко някой гледа нещо различно от интересите и кефа си. Но има. Нека има. И киното много се тачи. Особено онова, дето го строят вече седма петилетка. В СГ всички са равни. Пред портиера. Пред бармана. Пред градския транспорт. Пред топлата вода и нейната липса. Пред хлебарките. Пред домакина. Пред сесията. Няма принцове и просяци. Корупцията е мъртва. Да живее корупцията. Liberte, egalite, flaternite, дето има една дума.СГ е стил. На обличане. На мислене. На сваляне. На псуване. На умиране. Да живееш тук е въпрос на стил. Въпреки че някои виждат пръста на злата съдба. До лакътя.СГ е царство на естествения подбор. Only the strong survive. Бърз или мъртъв. Дарвин и Павлов биха били очаровани. Толкова много маймуни и всичките до една на 15-то число запoчват да се крият от бирника. СГ е огромно change-бюро. Или по-скоро заложна къща. Непрекъснато се въртят някакви пари. Много рядко собствени. Тук стиснатите не оцеляват. Още на първата седмица става ясно, че ако си стипца, когато закъсаш с парите (не АКО, а КОГАТО! ), си завлечен. Така че даваш. И се надяваш един ден да ти се върне. В СГ всички са чешити. От класа. Никакво унифициране. Равният старт ( всички-сме-тук-защото.нямаме-пари-за-квартира-на-НДК ) стимулира оригиналността, креативността, изобретателността. Пълно ТНТМ. При толкова много същества, драпащи за две-три цигари, малко храна, мъничко смях и обич зад ъгъла, трябва да си по-по-най. Всеки луд с номера си. Някои с цяла програма. Задължителна и волна.В СГ няма чешити в смисъл, че са толкова много и различни, че е невъзможно да си толкова оригинален, че чак популярен.СГ е свобода. На мисленето. На действието. Право на избор. В никакъв случай анархия. Тук никой не ти казва кога и с кого да си лягаш. Лягаш си когато, където и с когото намериш. До деня, в който пристигне мама. Тогава идилията свършва. Или мама.СГ е романтика. Тук всички посрещат изгрева заедно. Деца не цветята. Цветя на децата. Цветни деца. Всъщност, тук всеки си има собствено слънце. Но обичайната практика е да изгрява към -найстия час. За да дръпнеш поне час-два сън. СГ е СТРАХОТНА ГАДОСТ. Ненавиждат го. Но не могат до се лишат от него. Винаги се завръщат. И продължават да го мразят.

Автор: народно творчество

http://www.teenproblem.net/s/1229.html

PS Аз се разграничавам от повечето твърдения и винаги съм от изключенията:)

“Ликуй, народе!"

Кметът на Стара Загора: Берое ще го има

Берое ще го има. Това заявиха след срещата в община Стара Загора кметът на града д-р Евгений Желев и председателят на УС на футболния клуб Злати Генчев. Според предварителните информации на срещата трябваше да присъства и собственикът на клуба Николай Банев, но той не дойде. Иначе млади футболисти от детско-юношеската школа се събраха пред общината, за да подкрепят Банев.
"Проведохме предварителни разговори за бъдещето на Берое. На този етап все още няма развитие, но отборът ще го има. Ще се свържа с Банев по телефона и ще разговаряме", заяви д-р Желев.
Кметът на града добави, че засега на общината официално не са предложени акциите на ПФК Берое от страна на собственика АКБ Форес. Ще бъдат проведени още разговори до края на деня, когато се очаква да има някакъв резултат.

Публикувано в sportal.bg

Естествено, че Берое ще го има. Но не благодарение на еди-кой си, а въпреки него!

Дай си ми куклите, на ти парцалките!

Или нещо такова. Трудно може да се каже какво точно се случва в Берое от седмица насам. Ако не се отнасяше до клуб с традиции и ако ситуацията не беше толкова унизителна и за футболисти, и за привърженици, сигурно щеше да е смешно. Стигна се до там беройци да нямат дори екип, с който да играят мачовете си, защото г-н Президентът (?) на клуба си взе и тях. И автобусите си взе. И още много има да си взима- от всенародната ф(р)енска любов например.

Иначе любимият рефрен на старозагорската публика си остава- "Няма мое, няма твое- светът е Берое!" Но и той е обявен за продан. Струва 1 лев...

Тръгвайте беройци в атака!

Вие никъде не сте сами.

Всеки, който ви обича чака

пак Берое днес да победи.

...глупостта...

Животът не се измерва в години, а в дирята, която оставяме след себе си!

Времето ни- като пясък изтича. Животът ни- като насън минава. И все нещо не ни достига. Все искаме още, и още... А зная, че има такива мигове- равни на цяло едно човешко съществуване. И има хора, които са по-специални дори и само с това, че са до теб винаги, когато имаш нужда. Знаем! Да, знаем цената на всичко. И за всичко плащаме някаква цена. За радостите си, за приятелствата си, за сълзите си. Aла има свят, много по-добър от този, който познаваме, и може той да бъде усетен, стига да имаме сетива за чувствата- Душа. Друго май не ни трябва...
Колкото повече вървим по своя път, толкова по-ясно разбираме, че няма значение къде ще ни отведе той, важно е как ще го извървим, важно е да не спираме. Често виждаме онова, което искаме да видим, имаме всичко, поднесено ни даром, и казваме, че ни е скучно. Гоним времето, а то е илюзия. А всъщност- всичко е магия. Всеки върви след светлината, която носи.
И разбираме, че за да полетим не разум ни трябва, а ЛЮБОВ!