сряда, 26 декември 2007 г.

Загубеният рай


Мъничка, най-обикновена призма държи в ръката си. Потрепва. В дланта й слънчевият лъч се превръща в изкряща многоцветна дъга. Светлина- необикновена. Като онази, която струи от самото сърце на бисера. Нали знаете, че само ранената мида ражда бисер...


Гледа- два бисера. Всъщност- две хубави очи. Невинност и топлота струи от тях. И много красота и чистота. Усмихва се. На мен ли се смее? Сълза. Тя рядко плаче и защо именно сега? Дете... Глъч... Плач... Сън... Но защо плачеш? Нали си беше забранила! Нали сълзите не бяха създадени за света на големите! Грим, много грим... Пак заличаваш следите от умора и болка. "Смисълът е не своята болка да предаваш, а чуждата да приемаш като своя", казваш. Нима?! Защо тогава търсиш отново онзи спасителен бряг на детството? Защо проклинаш живота, който не ти е дал възможност да се простиш с детството си. Не ти е позволил дори да запазиш детето в себе си! Боли ли те? Да, страдаш... "Нищо, така пречиствам душата си и ставам по-силна. А и нали само ранената мида ражда бисер..."


Искаш да си спомниш времето, когато прохождаше. Ако можеше щеше да се видиш хваната за ръката на мама и татко. Бано и неуверено пристъпваш, но не те е страх. Защото те те крепят. Още тогава са ти показвали, че ще ти бъдат бай-голямата упора в живота. Порасна. И осъзна, че светът, в който живееш, не ти харесва. А той е светът на майките и бащите ни. И тръгна да го променяш. Горката. Каква тежест!


Сега и ти на свой ред имаш дъщеря- твоят бисер. И разбра, че животът все пак дава втора възможност да изживеем детството посредством детството на нашите собствени деца. Днес спасителният ти бряг са двете хубави очи на твоето малко момиченце. Някой ден и тя ще порасне и ще рабере, че "ако бъдем хора вместо победители, ако бъдем честни вместо безразлични, ако сме толкова сърдечни колкото интелигентни, ако притежаваме толкова обич, колкото съмнения, ако бъдем щастливи вместо прави... То може би сме добри люде." И ще заслужим правото да вярваме в чудеса. И ще можем да бъдем и деца. И ще сме научени да обичаме "от тук до небето"...


И всеки път, когато поискаме, ще изживяваме нашата вълшебна Коледа...


събота, 15 декември 2007 г.

Краят на една приказка... може би




Историята...



БЕРОЕ е основан през 1916 година. През годините името му е било променяно на: Верея, Рекорд (от 1920 г.), Борислав, Бероя, Траяна, Светослав (от 1925 г.), Левски (от 1947 г.), Шипка, Строител (от 1949 г.), Ударник (от 1950 г.), Спартак, ДНА, Ботев (от 1957 г.), Берое (от 1959 г. след обединение на Ботев и Локомотив), Олимпик-Берое (от 1999 г. след обединение с Олимпик Тетевен) и БЕРОЕ


Сезони, играни в "А" Група: 1954, 1958/1959, от 1960/1961 до 1969/1970, от 1971/1972 до 1973/1974, от 1975/1976 до 1981/1982, от 1983/1984 до 1994/1995, от 1999/2000 до 2001/2002, от 2004/2005 до сега (общо 37 сезона в "А" група)


Рекордите: С най-много мачове за клуба в "А" футболна група: Евгени Янчовски- 341 мача- С най-много голове за клуба в "А" футболна група: Петко Д. Петков- 144


Най-голяма победа: 8:0 срещу Миньор (Перник) (сезон 1973/1974). Най-голяма загуба: 2:10 срещу ЦСКА (сезон 1991/1992)


Успехите: Шампион на България: сезон 1985/1986- Бронзов медалист: 1971/1972- в топ 6 на България: 1965 - пето място, 1966 - шесто място, 1978 - шесто място, 1979 - шесто място, 1980 - четвърто място,1984 - пето място, 1988 - шесто място, 1989 - пето място- Носител на Балканската купа: 1968г., 1969г., 1982г., 1984г. (Рекорд на Балканите!)- Четвъртфиналист в турнира за КНК- 1974г., 1/8-финалист за КНК - 1980г., 1/8-финалист за Купата на УЕФА - 1973г. Четирикратен финалист за Купата на България - 1968г., 1973г., 1979г., 1980г. Четирикратен полуфиналист за Купата на България - 1962г., 1965г., 1967г., 1977г. Един от двата български отбора (Берое и Литекс) с положителен баланс в евротурнирите: 22 мача, 10 победи, 3 равни, 9 загуби, голова разлика: 39:21.


Най-посетени срещи: Берое-Левски пред 42000 зрители през 1972г., Берое-Славия пред 40 000 зрители през 1986г.


Най-велик мач: Берое - Ювентус (с 8! световни шампиони в състава) 1:0 на 24.XI.1979г. Голмайсторите на България, играли в Берое: Петър Жеков - 1967г., 1968г., (1969г., 1970г., 1972г., 1973г.); Петко Петков - 1974г., 1976г.; Стойчо Младенов - 1978г.


Eдинственият отбор, изпадал някога от "А" група с положителна голова разлика и голмайстор на шампионата - (сезон 1973/1974), записвайки победи с резултат от 8:0, 8:1, 6:2, 4:0! С баланс 7 победи, 7 равенства, 16 загуби и голова разлика 50:46, 21 точки.- Рекордьор на "Б" група за всички времена по вкарани голове за един сезон: 38 мача: 26 победи, 8 равенства, 4 загуби, голова разлика: 113:32, точки: 60.


Едноличен голмайстор за всички времена в "Б" група (абсолютен рекорд): 53 гола - Петко Петков (сезон 1974/75)




Настоящето


Миналата година БЕРОЕ игра на полуфинал за Купата на България след като отстрани ЦСКА. И старозагорци си помислиха, че това е само началото. Че тепърва отборът ще показва на какво е способен. Че ще се върне там, където му е мястото- сред най-добрите в родната А група. Уви, началото на шампионата предостави една съвършено нова ситуация, в която въпросът е не на кое място ще завърши БЕРОЕ, а дали въобще ще го има отбора.


Те играха, след като нямаха президент, треньор, след като не получаваха и стотинка. Те играха някак на инат. Само за да покажат, че и във футбола са останали малко мъжество и признателност. Футболисти, които се раздаваха заради хилядите вперени в тях с надежда очи, заради името БЕРОЕ. Знаете ли как наричат феновете своите любимци- казват им "лудата банда". Защото въпреки всичко излизаха на терена и даваха най-доброто от себе си, така че случаен наблюдател едва ли би разбрал, че това е отбор с толкова много проблеми. Но и "лудите" все някога отрезвяват...


Така че след 20 декември на практика БЕРОЕ ще остане без играчи, стадиона- без публика, феновете- без любимия отбор.


Ала антрактът не е край!



Професия или диагноза? Или...



Два пъти до сега съм се питала защо ми беше да се захващам с журналистика. Първият-когато един господин ми каза, че ние "драскачките се занимаваме с това, за да трошим нервите на околните или в най-добрия случай- да си намерим богат съпруг". Вторият беше вчера, когато отидох в зала "Триадица" на баскетболното дерби между Левски и Лукойл Академик. В продължение на повече от час се напъвах да си спомня причината да искам да съм журналист. "Това ти беше мечта, Христина. Само това си правила, Христина. Само това винаги си искала, Христина..."- така се мъчех да се постопля, докато се опитвах да държа химикалката в ръцете си (естествено, не свалих ръкавиците, не че ми беше много по-топло, но все пак). Ако вън температурата беше -6 градуса, вътре в залата тя достигна най-много -3. Айде, от мен да мине- доближи нулата, когато левскарите изравниха в последните секунди и в залата хората живнаха и раздвижиха малко въздуха. На почивката не посмях да стана от мястото си- така де, до сега съм го топлила. В главата ми се въртяха само две песни, за които в други случаи никога не бих се сетила- "Ледено студено" и "Ледено момиче" (защо ли?!). Честно ви казвам- дори и в моментите, когато забравях колко ми е студено (доколкото е възможно да се забрави такова нещо) баскетболистите пак ми го напомняха- клетниците!- да играят по потници при този сибирски студ. Но както се казва- и това не е всичко. Входът за дербито беше 2 лева, "на промоция"- хем си гледаш баскетбола, хем в близката седмица ти осигуряват почивни дни- болнични!

Абе, хора, вие луди ли сте бе! Просто не разбирам напъните ви да направите баскетбола зимен спорт. Той не е! Или си оправете отоплението в залите, или от декември- никакви мачове!

PS Предлагам на журналистите да се плащат вредни. Така и така ни имат за вредители...

И между другото- мачът си струваше.

четвъртък, 13 декември 2007 г.

Живей! Бързо!

...две неща
не можеш никога да върнеш:
животът да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш
Петя Дубарова

Винаги ни обзема страх, когато заговорим за живота (си). Винаги! Защото често той е хаос- страшен, страхотен хаос. Понякога е мечта- несбъдната, недостижима мечта. Или е радост- бленувана, сънувана радост. А може би е нещо повече...
Винаги пропускаме малките неща. Винаги! Свикнали с големите сгради, големите шумни градове, големите булеварди, подритваме малката монета, не забелязваме малкото дете, не се радваме на малките неща. Така май ни отърва...
Винаги искаме. Винаги! Да сме най-добрите, най-богатите, най-успелите. И забравяме да си поискаме поне малко спокойствие, малко тишина и уют, малко топлина. Сякаш на никой не му пука за това...
Ала не само електрическата крушка ни дава светлина. Слънцето също. Забравихме ли как да се радваме на слънцето? Не само личният ни успех може да ни направи щастливи. Успехите на приятелите също. Забравихме ли как да се радваме на чуждото щастие? Не само огънят топли. Спомените също могат да топлят. Сърцето. Забравихме ли колко е важно човек да си прави спомени, които да са с него, когато му е тежко?
Струва ми се, че не осъзнашаме една голяма истина- нищо не се случва и не свършва просто така. Нито пък радялата е вечна, а хората- незаменими. И има неща, които са неповторими дори и само с това, че се случват само на теб и само веднъж в живота ти. И има хора, които са по-специални дори и само с това, че са (или са били) до теб при нужда.
Да благодарим и да бъдем благодарни- и това сме забравили...

И си мислим, че живеем. Добре?