Който хвърчи високо, пада ниско

Големите отбори се учат от грешките си, слабите ги повтарят. С наближаване края и на този евроквалификационен цикъл за съжаление се убеждаваме, че родните футболисти не са дорасли да са сред най-добрите на Стария континент и ще пропуснат и този голям футболен форум. Дойде времето за равносметки, обяснения, търсене и поемане на отговорности. Истината е, че виновни за слабите резултати на отбора са всички, които са или са били част от него- играчите разочароваха със слабата си форма, треньорите- със сгрешените тактики, БФС- с лошите управленски решения.
Гръбнакът на представителния ни тим е от футболисти, които се подвизават по родните терени, главно в грандовете (за нашите стандарти!) - Левски и ЦСКА. В най-добрия случай Телкийски, Вагнер, Тунчев, Велизар Димитров и компания изиграват по две-три дербита на полусезон, другите мачове са разходки из България. От само себе си това може би е първото обяснение за провала на националите в международни срещи. Защото как да играеш като с равен, срещу Нистелрой, Робин ван Перси и Уесли Снайдер, когато онзи ден си ритал в Дупница?
Нещата никак не са розови и с „звездите” ни в отбора. В най-добрия си сезон до момента и то в английската първа лига Димитър Бербатов надмина Стоичков по отбелязани голове за националния, но с попадения във вратата на Люксембург и Албания, а не на Холандия и Румъния. И като за капак се изпокара със съотборниците си след загубата от лалетата. Кризата на Стилян Петров се превръща в перманентна- няма и помен от Стенли, който беше истински капитан на отбора в предишните евроквалификации. Сагата „Валери Божинов” се разреши и младата надежда най-сетне си намери отбор, който да му пасва... и се контузи, в момент, в който отборът имаше най-голяма нужда от него. Единствен лъч на спасение бяха изявите на Мартин Петров, който на няколко пъти се превръщаше в герой - с избухването си в последните минути в Констанца например.
Така очерталата се картинка не говори много оптимистично за състоянието, в което като цяло се намира представителният ни тим. А мачовете не са свършили, идват ни румънците, които като нищо ще си върнат за думите на Стоичков, който високомерно ги нарече мамалиги. Не че това има някакво значение сега. И без това ще играем само за останалата ни капчицата национална гордост.
Винаги, когато има провал- отговорността се поема първо от треньора. Но кой от водилите ни трима ще изяде своето парче от тортата на срама. Стоичков? Та той дори не посмя очи в очи да каже, че напуска, а панически избяга за Испания. Или може би Станимир Стоилов, който ни води само в два мача, в които отборът не стоеше чак толкова зле. Ясно е, че Стратегът от Мировяне ще изпие горчивата чаша. Което е жалко, защото един човек, който ни е правил толкова щастливи трябва да се запомни с успехите си, а не с това разочарование.
БФС? На управленските постове застанаха не малка част от „златните момчета”. Борислав Михайлов беше единодушно подкрепен и избран за президент. Няма лошо. Само че да си добър футболист и добър ръководител са две много различни неща и едното не произтича от другото. Истината е, че решението Мъри Стоилов да поеме отбора само за 2 срещи беше грешно- то повлия както на самочувствието на играчите, така и даде повод за атаки от вън- толкова ли няма кой да се навие да стане треньор на българите? След това- спасителната сламка Пенев. Добре, но като назначаваш някого и то в толкова труден момент, поне му гласувай пълно доверие, за да си свърши работата до край. Това не се случи- като цяло остана впечатление, че Пенев има опозиция както от вътре, така и от вън. Може би затова неприятните резултати не закъсняха.
Не се знае кога отборът ще излезне от дупката, в която е попаднал. Не се знае и кой ще се наеме да бъде будителят. Ясно е обаче, че най-сетне трябва да си дадем сметка, че не сме толкова големи, за колкото се имаме. Разберем ли го, ще ни е по-лесно да си постаяме постижими цели. И няма толкова да ни боли от падането.
Иначе мечтите са хубаво нещо, но трябва да вярваш в тях. Нали „Повярвайте в мечтите си” беше написано на автобуса на националите за Евро 2004 в Поругалия. Въпреки, че май и в това имаше вложена голяма ирония...
И да- наистина голямо сърце се иска, за да играеш за България...